Напоследък като ми хрумне нещо, което преди бих седнала да напиша… Сядам и чакам да ми мине.

Но сега съм обещала да напиша наръчник за употреба на себе си.

Ама ще си драсна черновата първо някъде.

BTW, дами, според вас какво трябва да има в наръчника, който да ни придружава?

Лошите случки в живота те карат да си измисляш нереални светове, в които да избягаш от тях. И така забравяш за истинския живот, за живите хора, за нещата, които наистина си струват.

И пак лоши случки те вадят от тези измислени светове, за да ти набият в тъпата глава, че от тях не можеш да избягаш. С тях трябва да се бориш.

Ако не сте ме забравили, ако не сте ме намразили, ако още ви пука за мен - обадете ми се. Аз съм си вкъщи и се опитвам да си спомня света такъв, какъвто беше, преди да го заменя с измисления.

П. П. И си правя Friends маратон.

Струва си да живееш така, че, когато умреш, никой да няма повод да празнува.

Не зная защо тази мисъл вълнува съзнанието ми напоследък. Мисълта за това какво съм дала на света. Какво съм направила. Какво съм оставила. Дали ще има някой, който ще наеме гилдията на убийците, за да не му преча. Или дори тази чест не съм заслужила. Мразят ли ме, обичат ли ме, безразлична ли съм?

Имаше едно време, в което бях непоправим идеалист. В което все още вярвах, че хората винаги са добри, само трябва да подходиш искрено и без предубеждения към тях. Тогава животът беше лесен - можех единствено себе си да обвинявам, че не съм била достатъчно добра, за да провокирам доброта.

Но… станах цинична. И горделива. Днес вече не обвинявам себе си, а търся грешката другаде. А това е зле. Защото, ако аз сбъркам, мога да се поправя, а да поправиш другия не можеш. Него или го приемаш такъв, какъвто е, или си плюеш на петите далече-далече.

Обаче не са ме научили да бягам. Не мога да избягам от себе си, от подтика да запаля фенера и да търся. Да търся човека. А хора много. Всеки уникален и прелестен. Но съберат ли се - става тълпа. Тълпа, която ме потиска и уморавя. Обезсърчава ме и ме гнети.

Мислех си: един променен, един подтикнат да мисли - струва си. Станах алчна. Искам всички. Искам… всъщност искам да ме оставят на мира.

Период ли е, състояние ли е… имам нужда от почивка. Без хора. Без чужди емоции и желания. Без амбиции. Искам време за себе си. Единствено и само за себе си. Някъде в дивото. Където тишината те захлупва и няма никой друг, освен теб и теб. Искам да ми е студено, да съм гладна… за човешка дума и допир. За да мога да оценя това, което имам.

Понякога се чувствам като център на чужди животи. А аз не мога да осмисля ничие съществуване. Понякога искам да замълча, а не мога, защото някой иска да ме чуе. А когато говоря… искам да мълча. Да мълча с дни, с месеци. Да сложа в ред мислите и желанията си. Да разбера къде съм, коя съм.

Тишина. Изгрев. Чаша кафе.

Тишина. Залез. Дъх на избуляи треви.

Тишина. Нощ.

А може би не бих издържала така и ден…

Асен ми метна една топка, която имам чувството, че ще изпусна и ще си премажа краката с нея.

- трите последни прочетени книги,
- трите последни закупени книги
- и три книги, които бих препрочела

Единственото хубаво нещо, което се получи от това предизвикателство, е, че реших да изпълня една задачка, която си поставих на предишния си рожден ден. А именно да видя колко чета. В брой страници. За пет месеца съм докарала едва 9890 страници. Срамота.

Но по темата.

Първите две подточки са лесни. Май.

В понеделник си взех втората книга от новата поредица на Фийст - Лисичи крал. А миналата сряда - първата от същата сага - Нокът на сребърния ястреб.

Тези двете са последните прочетени, както и последните закупени.

Преди това някой ми беше дал някаква по WoW. Позволете ми да не я броя.

Иначе тъкмо бях изяла за едва втори път Чудовищна команда на Пратчет.

При мен изненади няма да откриете. Интересите ми в сферата на художествената литература напоследък се ограничават там, където и винаги са били - при фентъзито. Чат пат при трилърите на Ролинс. И от време на време, когато имам нужда да си повдигна самочувствието - чик-лит.

Относно препрочитането - аз така или иначе любимите си неща съм чела по повече от веднъж. Но много ми се иска да имам един месец в някоя самотна вила на морето, за да си припомня в подробности Колелото на времето.

Също така има една книжка, която за мое огромно съжаление не притежавам, но искам да прочета отново. Игра на живот се казва. Или Replay.

И последно по темата: може би бихчела отново и отново приказки. Всякакви. Най-вече вълшебни.

П. П. Нали не ме предизвикваш да казвам и защо

П. П. П. Навеждам се, вдигам топката от изтръпналите си пръсти и я подхвърлям на:

wolverine

Ивето

Lemon

Бибка

Милена

Ying

Да останеш на 21…

Изпитваш болка, изпитваш безсилие, изпитваш гняв…

Отначало не можеш да повярваш. Отначало си мислиш, че не си чул добре. После осъзнаяаш факта, че точно тази усмивка, точно този живот са прекършени, няма ги. Питаш се “защо”. Питаш се “как”. Занимаваш съзнанието си с въпроси, само и само да го отклониш от “него го няма”. Отиде си.

Боли те да мислиш колко е крехък животът, как лесно си отива. Като да духнеш пламъче на свещ. Колко е лесно да отнемеш живот. И как снимката върху ковчега е адски бледа снянка на лицето, което помниш.

I’ve got pictures on my mind…

Гневът срещу несправедливостта на съдбата, на Бога или на каквото там има, те спасява от срив. От припадането. От загубата на контрол. Иска ти се да крещиш: “ЗАЩО?”, защо точно ти, човече, защо сега?

Не е норманлно на погребение да има повече деца, отколкото старци. Не е нормално да стоиш пред затворен ковчег, вместо пред жив човек. Не е нормално да слушаш последните думи на майка към мъртвото й дете…

За толкова кратко сме тук. И това тук така боли. Но сме се вкопчили в него със зъби и нокти. В болката си, в мъката си, в мазохизма си, наречен живот. Но той е наш. Той е един и ни принадлежи. И когато го загуби някой наш близък, се чувстваме предадени. Се чувстваме виновни.

Вечна му памет - винаги ще те помним. Винаги.

И дано има живот след това, за да ни посрещнеш с усмивката, която се е запечатала в погледа ни.

Искам мечти, мечти, мечти…

Уморих се от молитви.

И така, днешният спам е посветен на онези, които, поради неясни за мен причини, са решили, че много искат да “бъдем приятелки”. Мили ми дами, на мен може да се разчита за много неща, но не и за следните:

Не понасям да ми обясняват на дълго и на широко къде какво и по колко се продава, какви са модните разцветки и как сте прекарали *не-ве-роятен!!!* ден, обикаляйки магазините в търсене на най-подходящото розово, което да отива на очите ви.

Трудно издържам, също така, разкази за вашите 350 грама в повече. Като мсилите, че сте надебелели, вземете мерки, а не ми обяснявайте, че са ви тесни новите дънки.

Ако имате да ми кажете нещо, направете го моля сбито и кратко, без ретроспекции, ретардации, шепнещ поверителен тон и прочие губещи времето ми ментални канибализми.

Клюките много малко ме вълнуват. Както на работното място, така и от света на “звездите”. Телевизия не гледам, с политика не се занимавам, книгите, които чета, вие бихте сметнали за прекалено тежки за нежните ви маникюрени ръце.

Обобщително - ако още не съм ви отказала от себе си, мълчейки и кимайки, намирайки си работа в другата стая, когато вие влезете, то това е още една причина да не искам да бъдем дружки.

Искрено ваш: Темерут

Този Великден беше много специален за мен. Защото може би най-сетне разбрах посланието, залегнало в смъртта и възкресението на Хростос. Вече не ме интересува имало ли е такъв човек, възможно ли е наистина това, което казват че е направил. За себе си разбрах…

Че никога не е късно да изкупиш греховете си и да заживееш отново.

Че никога не е късно да поискаш прошка и да се смириш.

Че душата ти те прави човек и докато имаш душа, която може да страда за другите, си жив в истинския смисъл на думата.

Че рано или късно всички ще умрем, но е важно как сме живели тук и сега. Защото дори да няма отвъдно, в което ще ни съдят по делата ни, то именно затова е важно какви сме тук, защото може само това тук и сега да имаме.

Че ще ми е много трудно да надмогна гордостта си, но съм длъжна да опитам, ако искам живот тук и сега.

И че всеки може да възкръсне. Стига да го поиска истински.